Гората

Блейк отново преживяваше някое от обичайните си настроения. И обичайните си случки. Пак се беше напил като животно и ПАК беше започнал да пише. Оставаше му още малко, за да можеше да приключи последната си история. Наистина.. толкова малко му оставаше. Може би глава или две, но колкото повече си мислеше за това, толкова повече решаваше, че не беше достатъчно, че може би не искаше краят за героите му да е бъде точно такъв... все си мислеше, че Дейвид не заслужаваше Мая. Защото Мая беше твърде добра за Дейвид. А Дейвид беше боклук и може би трябваше да разбие мечтите му... но ако разбиеше мечтите му, то тогава щеше да му се наложи да пише нов роман, защото нямаше как да помести цялата идея със събирането ... или окончателното им разделяне точно тук. Просто беше напълно абсурдно, но още по - абсурдно щеше да бъде, ако просто точно на този лист хартия сложеше края на творбата си.
Ще си кажете... какво по дяволите прави този господин в тази гора, когато може да се прибере на топло, и просто да си пише от лаптопа или компютъра, или каквото и да е друго. Просто... защо е тук? Той най - малко знае? А аз откъде да знам, ако той не ми е казал? Пълна мистерия....
Та.. разтрепераната му ръка драскаше нещо върху листа, което само той си разбираше, и никой друг не можеше и даже не искаше да го чете. Въпреки че бе писател, в това си положение, пишеше ужасно нечетливо, а пък и нямаше на какво да подложи, за да станеше нещо качествено. Но нямаше значение как е написано. Само посланието имаше. А и ... нали всичко ще бъде отпечатано с печатни букви. Какво ги интересуваха хората какъв е бил пътят на тази информация. Те си купуват книгата, ако си я купуват, с цел да четат съдържанието й, а не цялостния път на обработка. Нека с това се занимават професионалистите. Читателите рядко са, но и не бива да бъдат.
Слабото му, но доста щастливо изглеждащо куче, започна да подскача и да обикаля около него... откакто Блейк бе спасил живота на клетото създание, не минаваше и ден, в който да не бъдат заедно. Просто защото кучето беше много нахално, но и от друга страна, добре, че беше то, че да спасява задника на Блейк, който след някоя драга чаша вече забравяше кой е и трябваше да има поне един приятел, който да му пази гърба. За жалост, това беше куче, защото хората и без друго за нищо не ставаха.
Та.. това куче в момента, захапа листа му, върху който той толкова много време се чудеше какво да напише. И тогава...
- ХЕЙ! - трябваха му няколко минути, защото времето му за реакция се беше увеличило, та му отне време да асимилира.
Скочи на крака. Залитна. Почти падна, но се задържа на някоя от ръцете си... от части и двете, а след това хукна към кучето, като гледаше да запази равновесие, докато не се разби в едно дърво и буквално се свлече до него. Точно в този момент кучето му дойде до него, пусна листът в ръцете на стопанина си, изплези език и започна да си поема въздух доста бързо. След няколко секунди близна Блейк..
- О, махай се! - рече с възмущение и обърна главата си в другата посока, все едно, че можеше да се сърди на единственото същество, което се интересуваше от него.

Беше късно вечер,минаваше полунощ,Амая отново не можеше да успокои ума си и да поспи.Дълго време се въртя ,отвива,завива,но просто не се получаваше.Това беше една от безкрайните вечери,които ще се наложи да прекара,преосмисляйки живота си.Последните няколко дни това и се случваше твърде често,сякаш нещо се вмъкваше вечер в главата й и не позволяваше да си почине както трябва.Плачеше й се от нерви,беше толкова изморена от всичко и в същото време не можеше да заспи.Реши да не се мъчи повече с безполезните си опити,които само и единствено я изнервяха допълнително.Щеше да е най-добре да излезе да потича,не че имаше силите,но смяташе,че ако се измори достатъчно в крайна сметка ше успее и да си почине.Стана,направи си набързо един кок,колкото да не и пречи,дори не се преоблече, остана в удобната си пижама,която представляваше най-обикновени къси гащи и потник,обу набързо най-любимите си маратонки и излезе .Покрай жилището й нямаше стадиони или паркове,но за сметка на това имаше гора,тя не изглеждаше особено безопасна в очите на Амая ,дори се страхуваше донякъде да ходи там,но в този момент умората й определено избутваше страха настрани.Беше забравила слушалките си в бързината,но това не й попречи.Амая пресече улицата,която разделяше дома й и гората,и така лека-полека навлезе в гората.Всъщност колкото и близо да живееше,никога не бе идвала от страх,знаеше.че е голямо момиче и че може да се грижи за себе си,но хората й вдъхваха голямо недоверие и притеснение.От една страна Амая беше отдръпната,недоверчива и огорчена донякъде от живота,въпреки всичко бе отхвърлена от собствения си баща,мъжа,който обича най-много ...е или поне обичаше.Тези мисли я преследваха доста често,опитваше се да разбере какво точно се беше случило в живота й,но все още не искаше да го приеме.В такива моменти тя се сещаше за последните думи на майка си и всичко сякаш се променяше към по-добро.В нейния ум майка й беше нейният ангел,който и помагаше в трдуните моменти.Дори не се бе усетила ,че бе почнала да тича и,че усмивката се бе появила на лицето й.Целият гняв и лоши емоции бяха преминали на заден план.Ключа към цялата положителна промяна беше майка й,единственото хубаво нещо,което Амая имаше в живота,дори сега да е само споменът за нея.В далечината сякаш се забелязваха силуети,страхът вече започваше да избива,но заедно с него и любопитството кой е там и какво забога прави в гората по това време.Колкото и съмнително да й изглеждаше ,нещо я привличаше натам.Бе спряла да тича и приближаваше с плавна крачка към силуетите,съмняваше се още дали това бе правилното решение ,но това щеше да се разбере скоро.Нещо изведнъж изскочи в краката й,което я изплаши до смърт-беше куче.Съвсем невинно кученце,наведе се и без да се замисля дали би и направило нещо,тя го погали,а единственото нещо,което то направи ,бе да я оближе.Усмивката отново се появи на лицето й,още нещо се бе случило днес,животните винаги я караха да се чувства по-щастлива.Толкова бе уморена,че не беше забелязала,че има мъж,който седи до дървото с листи в ръцете си и само гледа.Чудеше се как можеше да не забележи този мъж,който изглеждаше доста добре,дори твърде добре,явно безсънието й влияеше зле.Усети,че леко се е втренчила в мъжа и се почувства неудобно и въпреки цялата ситуация и непознатия човек,седящ до дървото,Амая вече се чувстваше спокойна и в безопасност,което беше доста странно .Непознатият не само изглеждаше добре,но и изглеждаше доста пиян,което не и направи особено добро впечатление,но може би човекът си имаше своите уважителни причини.Не обичаше изобщо мъже ,които се напиват до такава степен,баща й бе един от тях.Въпреки всичко тя чувстваше нуждата да му помогне колкото може,което си противоречеше доста с цялото й мислене.Нямаше как да си тръгне и да го остави,малко ,по-малко се приближи до него,след което клекна точно пред него и се загледа в така запленяващите му очи:
-Здравей,не изглеждаш особено добре,имаш ли нужда от помощ с нещо?-усмихна се леко Амая и сега очите й спаднаха към листите,който държеше,беше нещо като роман.-Пишеш ли?Малко странна част на денонощието си избрал за тази своя дейност.-може би го обсипваше с въпроси и ставаше досадна,но искаше да завърше разговор и искаше да опознае човека срещу нея.Реакциите му бяха забавени,може би от алкохола,Амая не бе особено сигурна дали ще иска да общува с нея,но искаше поне да опита.Бе странно привлечена по някакъв начин от този безнадежно пиян,привлекателен мъж..